Altilia - Saepinum

В писмо от 14 март 1846 г. Алтилия-Саепинум се споменава по следния начин: "Цялата околност е все още непокътната, всички порти на града, една от тях все още има цялата си арка... Театърът в Алтилия е добре запазен, главната улица все още е павирана с огромни камъни, тя е завършена, има много купчини камъни, за които се познава, че са от сгради и храмове, а какво още има в земята, е неописуемо! Навсякъде са пръснати отломки и надписи... както навсякъде има колони. Това е уникално място!".

За щастие Алтилия все още е уникално място в Молизе и малко се е променило, откакто Теодор Момсен, авторът на писмото, го е видял. Малък римски град, построен през първите години на I в. от н.е., отлично запазен, макар и не напълно разкопан. Според най-големия класик на XIX в. градът запазва типичните характеристики на място на разруха, така скъпо на романтичния манталитет от онова време, място, където настоящето отстъпва място на древността, където селските жилища, построени само век по-рано по декумануса и в пещерата на театъра, се поддържат благодарение на камъните, обработени от римляните. Градът, който винаги е бил място за преминаване, е построен надолу по течението на реката от самнитска крепост, която вече е охранявала пътя на овчата пътека от Пескасероли в Абруцо до Кандела в Пулия. Градските стени и кули, построени от осиновените синове на Август, Тиберий и Друз, ограждат четириъгълна площ от около 12 хектара, състояща се от сърцето на обществения живот: форума, останките от базиликата, трибунала, комитиума, курията, храма и залата за императорско поклонение. Но очарованието на града се крие в знаците на всекидневния живот в миналото: фонтаните, фулониката (нещо средно между пералня и химическо чистене), мацелума (пазар за месо и риба), баните, театъра, магазините и жилищата. Влизайки през портата Бовианум, единствената, която все още е запазила монументалния си апарат, с двамата германски затворници във вериги, вървите по декумануса, който все още е снабден с издигнати павета за пешеходци, за да не си намокрите краката, точно както в Помпей, и стигате до площада на форума, откъдето през летните следобеди можете да изчакате кравите да минат, като при нова трансхумация, когато напускат града, след като са пасли по ливадите, покриващи неразкопаните площи.

Римският град е предшестван от укрепен център от самнитския период, който се намира на планината зад него, известна като "Terravecchia", завладяна от римляните през 293 г. пр.н.е. по време на третата самнитска война и впоследствие изоставена от населението, което се премества в долината. Избрано е място, което е пресечна точка на две пътни оси, превърнали се в декуманус и кардо максимус на града: овчарската пътека Пескасероли-Кандела и напречната пътека, която се спуска от Матезе и продължава към хълмовете на равнината Тамаро. Центърът е бил организиран за първи път през II в. пр.Хр., а разцветът му настъпва през Августовската епоха, когато са построени или реставрирани най-важните сгради в града (от форума до базиликата, от мацелума до баните). Градоустройството остава жизненоважно поне до IV-V в. от н.е., когато е регистриран нов строителен фермент, вероятно след земетресението от 346 г. от н.е., засегнало Санио и Кампания. Този период е последван от силна икономическа и демографска криза, утежнена от опустошенията на Гръцко-готската война (535-553 г.), която се изразява в изоставянето и разрушаването на най-важните сгради в центъра, в намаляването на обитаемата площ, в затлачването на паветата на форума и в погребалното използване на някои зони в периферията му. През 667 г. от н.е. ломбардските херцози на Беневенто отстъпват цялата равнина на българска колония, а бенедиктинците от манастира "Света София" в Беневенто възобновяват земеделието. Възстановяването продължава до средата на IX в. от н.е., когато територията е застрашена от набезите на сарацините и населението се премества по върховете, обграждащи равнината, в търсене на по-безопасни места, което води до последващото възникване на замъци. По този начин населението на римския Сепино се премества в Кастелум Сепини, днешния Сепино, разположен в планината, на по-безопасно и защитено място. Ситуацията остава непроменена до пристигането на норманите през първата половина на XI в., когато територията на Сепино, заедно с тази на Кампобасо, става един от бароните на графство Молизе.